Настройвам се на ваканционен режим. За кратко. Но нали потокът на съзнанието ми често е нелогичен, повежда ме не натам, към морето и житата, а наобратно – към работата, метрото и разни все такива неща от трудовия делник.
И се сещам за жената от входа на метрото. Винаги е там в края на работния ден. Усмихната, поздравява и между другото, някак небрежно, иска някой и друг лев. Ако не й дадеш, ти се усмихва пак и ти пожелава приятен ден. Един ден й обещах, че утре ще й дам, но утре нямах кеш, не исках да излиза, че не си държа на думата, и минах по друг път. На следващия ден изтеглих пари специално заради нея. Но когато стигнах входа на метрото, нея я нямаше. Нямаше я и на другия ден. И на по-другия. Натъжих се. Дано не й се е случило нещо лошо, мислех си тези дни и ми беше тягостно от това, че не съм успяла да я зарадвам навреме.
Разбира се, мисълта за нея се изгубваше бързо в морето на деня, в препускането към метрото, към вкъщи и към работа, към отмятането на поредната задача, прескачането към друга. После тя се появи, продължава да се усмихва и поздравява, а ние да й помагаме, когато можем. И всичко си върви постарому.
Но случката с нея тогава ме накара да се размисля за съдбата – чакаш нещо, то не идва. После е дошло, но теб те няма. Може би, когато сме тъжни от нещо липсващо, неслучващо се, очаквано, трябва да внимаваме да не го изпуснем, защото вероятно, рано или късно, то ще дойде. И друго си мисля – как ми се иска, освен пари, да й подаря морето и житата. За да знае, че има следващо ниво и там светът е друг.
