Прочетох, че в направено наскоро проучване, България е поставена на първо място в Европа по най-бърз интернет и на шесто място в света по същия показател. Без да съм наясно в подробности с всички технологични параментри, разбрах, че това се дължи до голяма степен на младите и предприемчиви българи, IT специалисти, които още в началото на прехода са поставили основите на добрата свързаност.
Зарадвах се. И ми стана мъчно. Защото се замислих, че както имаме най-бързия интернет в Европа, така имаме най-бавните влакове в света. И най-старите. И най-лошите пътища. Че по едни други класации имаме най-ниските заплати в Европа. А според други – умираме най-много в Европа, децата ни са сред най-зле подготвените по математика, ядем боклуците на Европа, търсим за пожарите помощ от Европа, защото нямаме своя летателна техника. Изпращаме децата си на лечение в Европа. Имаме най-голям недостиг на лекари и медицински сестри. Селското ни стопанство загива.
Сигурно има и още.
Е как така можем да си направим най-бързия интернет, а не можем да си задвижим влаковете с нормална скорост? И защо не можем да организираме живота си така, че да не взимаме най-ниските заплати, да не умираме най-много, да не разчитаме на помощи, да защитаваме правата на лекарите и учителите си?
Вероятно защото винаги се спасяваме поединично. Нямаме усещане за общност. Не можем да се обедими зад кауза, която да направи живота ни по-добър. Не дава всеки от нас своя принос, за да бъде страната ни по-добра. Дори напротив. Затова са и класациите, в които сме първенци – по най-много апартаменти на глава от населението, по най-нови коли, по най-скъпи. А какво става с България и българите остава някъде в поредната дупка на новата магистрала по пътя към личния престиж.
