Сърцето ми се отвори за дивите животни след една кратка среща с малка сухоземна костенурка, с изпочупена на много места коруба.
Не показваше по никакъв начин, че страда, макар според ветеринарите назъбените краища на черупката й да се впиваха болезнено в плътта й. Какви ли спотаени викове се криеха в малкото й телце? Беше ли я страх? Разбираше ли, че се опитваме да й помогнем? Предадохме я на една от фондациите, които се грижат за дивите животни. Разбрахме, че я чака дълго възстановяване, след което, ако е успешно, ще бъде пусната отново в средата, която обитава.
Толкова много ми се иска да се оправи, да зная, че рано или късно ще се върне сред своите треви, напечени камъни и звучни поляни. И няма да помни болката. Толкова много имам нужда да я прегърна, като стар приятел, да й дам сила и увереност, че всичко ще бъде наред. А всъщност имам ужасна нужда да усетя нейната сила, силата на една малка ранена костенурка Нинджа. Дано да е добре!
Истината, разбира се, е че това въобще не е сигурно и че тя далеч не е единствена. Заради пожарите сега има много сигнали за пострадали сухоземни костенурки. А във фондацията редовно пристигат, като пациенти, таралежи, катерици, сови, дори лисици и други бозайници. Нашите красиви, мъдри и силни съквартиранти в общата ни територия! Истински и с инстинкти, които безпогрешно ги водят в ежедневния им живот, по криви пътеки и високи дървета, в хладните облаци и под влажната земя. В битките им за надмощие и оцеляване. В привличането им, в търсенето на любов, в нуждата им топлина и закрила. Също като нас. Но защо ли имам усещането, че го правят всичко това по-добре от нас. Че са по-мъдри и по-справедливи от нас. И по-близо до Бога.
